Преддверие

ПРЕДВЕРИЕ >>>

Планината е синя, сякаш детско моливче.
Накъдето погледнеш – безветрие; тихо е.
Само ясни прозрения, само малки чудатости.
Заговориш, или замълчиш – все е стихове.

Но сега аз вървя към високо подножие,
че върхът е далеч, пътя трябва да уча.
Днес ще спра уморен – там, където възторжено
вечер срещат стопаните свои бездомните кучета.

Тук е пъстро населено, ала хората знаят реда си –
те седят мълчаливи като пролетни кълнове
Милиони са стаите в малката праведна къщица;
Милиони са стаите – и пак не изглежда препълнено.

Тихо люшкат се гостите в своите плетени столове.
Чакат топлия залез, към безкрая се взират.
Паметта си насилват – всяка болка е станала ялова
 –
колебливо разнищват на ума съпротивата.

…А стопанинът тук има белези стари по дланите,
той се смее дълбоко и право в очите ни гледа.
И досещам се весело – той ни познава отдавна:
преди всяко зачатие и преди да сме още родени.

В ароматната пръст няма кости, ни бурени.
Там под старата круша убитият мирно беседва с палачите.
Няма нищо за правене, няма нищо за губене –
и секирата кротко в тревата ръждясва.

Над високия връх опашка превило е слънцето –
тъй учтиво и предано гледа към нас – и не мига.
И докосваме лесно пейзажа, и забравяме времето –
старото време, когато все нещо не стигаше…

Искам нови нозе – да нагазя фонтани разплакани,
да се втурна към утрото, паметта си докрай да изтрия,
да приседна до чистия извор в пожара на лятото…
Искам сребърен съд, за да мога навеки да пия.

ПЛАМЕН СИВОВ

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

10 − 3 =