Душа

Албум: Градовете, в които ни няма >>>

Тя заспива и слуша от върха на живота
нещо тайно за мене, нещо свое отвъд.
И светът се подрежда и мъдро, и кротко –
ето ти корени,
ето ти кости,
ето ти плът.

Тя обича през пръсти, тя понякога плаче,
пълноводни реки покрай нея текат.
Носи в шепа надежда, както носи се вятър –
ето ти зрение,
ето ти памет,
ето ти път.

Най-самотният ангел стана твоят хранител.
Светла моя душа, как ли стигна дотук?
Бедна моя невесто, побеляла от чакане,
ето ти залези,
ето ти бури,
ето ти дух.

Утолена е всяка невидима жажда,
всяка болка укротена е с ласка и вик.
Бисер нежно отвътре свойта мида изяжда –
ето ти удари,
ето ти спомен,
ето ти лик.

Но човек за човека е храм и ограда,
буря в чашата с мляко, огнище във сняг.
Само себе си чака, който чака на прага.
Ето ти истина,
ето ти вино,
ето ти хляб.

И докрай пренаселен е самотният остров
с приказливите зидове. Шумен подслон.
Някой предано вика към тебе от моста:
Ето ти камъни,
ето ти къща,
ето ти дом.

И така ти е чисто, и така ти е просто…
Всяко ново начало пониква от пръст.
Ти понечи да тръгнеш и каза ти Господ:
Ето ти раждане,
ето ти чаша,
ето ти кръст.