Понякога

Понякога оставам твърде дълго
в часа между “обичам” и “желая”.
Да бяха тези релси петолиния,
каква ли песен би запял трамваят?

В пространството между “сега” и “вчера”,
където мисълта за теб ме ближе
по длани, по очи, по слепоочия –
та после се проклинам трижди,

през сън забързан и високо утро,
дочаквам изгревът да се захлопне.
Най-после тръгвам, а пред мен в тревата
безгрижно и мъдро
крачи Господ.

И умно е така, и безпощадно
пълзи потокът с нежното ти име,
През мен изтича до последна капка.
Светът е покорен и значи – ставам минало.

Понякога оставам твърде дълго.
От слънцето не смея да отпия.
Но изгревът бе днес така различен.
Не беше изгрев. Беше литургия.

ПЛАМЕН СИВОВ

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

sixteen + twelve =