Точка БГ: „И любов, изтъняла до скъсване..”

Интервю на Теди БЕЛЧЕВА с Пламен СИВОВ 

Безумие е дори да опитваш да гледаш безстрастно и отгоре на това, което бърка в душата ти, прави ти рани и те лекува. „Те са магьосници!” е единственото, за което имаше място в главата ми преди срещата с Пламен Сивов – китарист, поет, редактор, пламенно вярващ и пламенно пеещ. Ще се опитам да наредя пъзела на един живот и да намеря място в него за онази наша „любов, изтъняла до скъсване” към всичко, което ни връща назад. Там, където изкуство не е скучна дума, а поезията разплаква и ни прави по-добри. Точка БГ. Бардове и поети, създатели на един нов стил – на новите градски песни.

Всъщност какъв си по професия?
По образование съм юрист. Но от много години пиша статии (основно по църковни теми), редактор съм в списание „Свет“ и сайта Православие.БГ.

Как реши да изоставиш това, което си учил и да се занимаваш с толкова далечна тематика?
Още в края на следването си започнах да усещам, че макар правото да ми дава определен (дисциплиниращ начин на мислене, едва ли ще се занимавам професионално с него. През 1994 г. с няколко приятели основахме фондация „Покров Богородичен“, в която работя от тогава досега като изпълнителен директор.А фондацията основахме като част от пътуването си към вярата. Този житейски избор тогава предопредели заниманията ми за следващите 20 години.

По какъв начин темата за вярата стана тогава актуална за теб? Сигурно си даваш сметка, че религиозните хора в днешно време се приемат с подозрение.
Темата за вярата стана актуална за мен, защото повярвах . А религиозните хора се „радват“ на подозрително отношение не само в наше време, а винаги в историята. Но когато имаш желание да си близо до истината, тези подозрения не могат да бъдат част от избора ти.

Нещо се случи, за да повярваш?
Всеки има личен път към вярата. Моят беше свързан с четене на книги. За други той е свързан със срещи с хора, които са въплъщение на християнството. При мен имаше малко и от едното, и от другото.

Как се намесиха музикатаи поезията в уравнението?
Откак се помня, вкъщи е имало китара. Първите акорди ми показа баща ми. Започнах да пиша стихове в гимназията. Тези „навици“ ми останаха за цял живот.

И в определен момент предполагам си пренесъл тези навици на реална сцена?
Реалната сцена ми се случи чак през 2007 г. с едно участие в „Софийски вечери на авторската песен“. Дотогава някак не събирах смелост. Още имам проблеми със смелостта всъщност, но откакто свиря с приятелите в „Точка БГ“ ми е доста по-лесно. И по-приятно.

Как се включи с участие на тези „Софийски вечери“?
Прочетох обява, престраших се да изпратя мои песни за одобрение и ме поканиха.

От кога датира Точка БГ?
„Точката“ създадохме през 2011 г. Познавах се с Тодор, Зорница и Краси покрай фестивалите на поетите с китара. След фестивалите често се събирахме заедно, пеехме песните си… Започна да ни харесва да пеем заедно, спонтанно стана всичко.

От тогава насам какво ви се случи в музикално отношение?
Издадохме цели три албума, направихме десетки концерти в софийски клубове и сцени извън София, имахме и два концерта в чужбина – в Македония и Австрия. Предстои ни гостуване в Лондон през септември.По-голямата част от участията ни са по покана; нямаме продуцент или организатор, който да се занимава с нашата концертна дейност. Повечето ни участия са в резултат на препоръки от уста на уста; мнозина са ни слушали в интернет.Имахме и много медийни участия през последните 2 години, особено около премиерите на двата последни албума.

Зад песента „Точка бг“ стои ли реална история, която те е провокирала?
Да. Песента написах през 2009 г. по време на едно пътуване до Сърбия. Карах с часове през мизерни села от двете страни на границата, чаках във вмирисани на пот митници… Така се роди тази песен.

Беше ли изненадан от интереса към нея?
Имаше един дълъг период, в който просто не се съгласявах да я свиря пред публика – струваше ми се много груба; не се вписваше сред всички останали мои песни. Пеех я само пред приятели. Когато я изпях пред публика за пръв път на един фестивал, ми дадоха първа награда . Много хора дойдоха да ме поздравят, някои бяха просълзени. Тогава разбрах, че песента може би е изразила сполучливо не само моите чувства.

В едно твое интервю критикуваш изкуството като производствен процес. Това означава ли, че не броите фенове, нямате нужда от тях ?
Реагирам по-скоро срещу изтръгването на творчеството от „процеса“; срещу превръщането на „правенето на песни“ в рутинна дейност – без вдъхновение, без необходимост да кажеш нещо.Феновете не ги броим, но се стараем да общуваме с тях като с личности. Познаваме лично мнозина от тях.

Въпросът за изкуството като продукт има и друга страна. Мизерията е лоша муза.
Слава Богу, всички в групата имаме и други занимания. Не разчитаме на музиката да ни храни. Това ни освобождава, всъщност.Правим песните си изцяло за собствено удоволствие.

Живеете ли като бардове? В тон с клишираната представа?
Не. Не свирим на очукани китари, най-малкото.

Навремето култура не беше скучна дума. Мислиш ли че има шанс хората да се мотивират да харесват по-нелесно смилаеми неща?
Хората, колкото и да се отричат от душата си и да покриват с посредственост бита си, винаги носят Божията искра в себе си. Не просто има шанс да бъдат мотивирани към истинска поезия и изобщо истинска култура – шансът е императивно зададен.Опитът ни с групата „Точка БГ“ го доказва. Много хора са ни споделяли, че нашите концерти им действат не просто „релаксиращо“, а именно като отваряне на някакви сподавяни дотогава пластове в тях самите.

Случва ли ти се понякога да бъдеш шокиран от „фенове“?
Шокирали са ме (ако е правилната дума) просълзените хора на наши концерти. Обикновено пея със затворени очи и не (мога да) гледам към публиката. Приятелите ми от групата често ми казват след концерт: „Видя ли еди-коя си жена, че плачеше на еди-коя си песен?“ – обикновено съм реагирал с недоверие на такива „сведения“ за емоционални изблици. Напоследък обаче и аз видях доста просълзени очи – и това ме впечатлява много.

Какъв е твоят подарък за Те говорят?
„Този край на света има детски очи. Този край на света е жестоко невинен. Но човекът, който върви по вода, на брега му се спира и го обича невидимо.“ Това е стих от една от нашите песни.

ТЕДИ БЕЛЧЕВА | Те говорят