Монах

ПРЕДВЕРИЕ >>>

По стръмните пътеки на душата
изкачването беше към дълбокото.
Препъвах се разсеяно в живота
и дялках свирки от гредата във окото си.

Минавах мимолетен през годините
със скорост, превишена от безсилие.
Върхът бе друга дума за падение,
на дъното – орлова перушина.

Душа да прикадя – не ми понесе,
тамянът във дробовете ме давеше.
Кипя вината ми в камбани безутешни,
молитвата изтече от ръкавите,

политна, но така и не прехвърли
прозорчето, опушено от панихиди.
Залута се в олтара, стресна гълъба,
опари се в свещите и притихна.

И нямах дом, и нямах домочадие,
и сам изпощих своите съмнения,
и вярвах до последно, че за мъдрия
домът е тихо корабокрушение.

Сега се смея, бавно проумявам
шегата с възрастта и времената –
когато Бог избелва ни до сняг,
избелването почва от косата.

Пред мен покайно отшумявят дните,
зад мен посоките преливат в бяла точка –
и весело забравям всички рани
от падането по очи и слепоочия.

Да паднеш, за да бъдеш после вдигнат –
това е милост, като се замислиш…
По стръмните пътеки на душата
препъването е умение спасително.

***

Но лятото изтупва свойта шапка,
с тояга тъничка по пътя си почуква.
Ще тръгна рано – да преваря изгрева,
до стръмната дъга ще се долутам,

ще викна: Идвам, Господи, срещни ме
под хълма с мълчаливите дървета,
където бързам да нахраня Твойте птици
с молитвата, от Тебе неприета.

И щом от мен мълчание си искал,
не слагай вече въглени в устата ми.
За мен да бъде тишината, а с молитвата
зарадвай славея, притихнал сред мъглата.

ПЛАМЕН СИВОВ

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eight + 1 =

*